Тя стана небе, без да знае, че от нея ще изгрее Слънцето

Забележителният автор исихаст от 14 в. св. Николай Кавасила (1332-1371) посвещава това слово на Благовещението на св. Богородица, откривайки пред нас погледа на византийския човек към Божията майка. Една проповед, изпълнена не само с горещо религиозно чувство, но и с дълбока догматика.

За Благовещението на Пресветата наша Владичица и Приснодева Мария (Три Богородични слова)

Ако трябва някога човек да се радва и да тръпне, да пее с благодарност, ако има период, който изисква човек да желае най-голямото и най-доброто и го кара да се стреми към възможно най-широка връзка, най-прекрасен изказ и най-силно слово, за да възпее величието му, не виждам кой друг може да бъде, освен днешният празник. Защото като че днес дойде от небето Ангел и възвести началото на всички блага. Днес небето се възвеличава. Днес земята ликува. Днес цялото творение се радва. И отвъд този празник не остава и Този, който държи в ръцете Си небето. Защото това, което се случва днес, е същински празник. Всички се срещат в него, с еднаква радост. Всички живеят и дават и на нас същото веселие: Създателят, всички творения, самата майка на Твореца, която предостави нашата природа и така Го направи причастен на нашите радостни събрания и празници. И преди всички се радва Творецът. Защото е по начало благодетел и от началото на творението има за свое дело благотворeнето. Никога няма нужда от нищо и не знае нищо друго, освен да дава и да благотвори. Днес обаче, без да спира спасителното Си дело, Той минава на второ място и идва между тези, които са облагодетелствани. И не се радва толкова за големите дарове, които Той дарува на творението и които разкриват щедростта Му, но за малките неща, които получи от облагодетелстваните, защото така става ясно, че е човеколюбив. И смята, че Го прославят не само онези неща, които Самият Той даде на бедните роби, но и онези, които бедните Му подариха. Защото и ако избра пред божествената слава умаляването и се съгласи да приеме като подарък от нас нашата човешка бедност, богатството Му остана непроменено и превърна в него нашия дар в украшение и царство.

За творението също – и казвайки творение, имам предвид не само видимото, но и онова, което е отвъд човешкото око – какво би могло да бъде по-голям повод за благодарност от това, да вижда своя Създател да идва в него и Господарят на всичко да заема място между рабите? И това без да изпразва Себе си от Своята власт, но ставайки раб, не отхвърля богатството (Си), но го предава на бедния и без да пада от висините Си, въздига смирения.

Радва се също и Девата, заради която всички тези дарове бяха дадени на хората. И се радва по пет причини. Преди всичко като човек, който съучаства, както всички, в общите блага. Радва се обаче и защото благата ѝ бяха дадени и преди това още по-съвършени отколкото на другите, а още повече, защото Тя е причината тези дарове да бъдат дадени на всички. Петата и най-голяма причина, заради която се радва Девата, е, че не просто чрез нея Бог, но и самата тя, благодарение на даровете, които позна и първа видя, донесе възкресението на хората.

9. Когато всички тези неща се случиха на едно място: най-справедливият Владетел на вселената, най-подходящият служител на Божия план, най-доброто от всички дела на Създателя през вековете – как е възможно да липсва нещо от необходимото? Защото е нужно да се запази хармонията и пълната симфония във всичко и нищо да не е неподходящо за това голямо и чудно дело. Защото Бог е по преимущество справедлив. Този, Който създаде всичко, както трябва и „претегля всичко на везните на Своето правосъдие“. Като отговор на всичко, което искаше Божията справедливост, Девата, единствено подходящата за това, даде своя Син. И стана майка на Този, Комуто бе по всичко справедливо да стане майка. И дори никаква друга полза да нямаше от факта, че Бог стана човешки син, можем да твърдим, че фактът, че бе във всичко справедливо Девата да стане Божия майка, бе достатъчен да предизвика въплъщението на Словото. И това, че Бог не може да не даде на всяко свое създание онова, което му подхожда, т. е. винаги действа според справедливостта Си, та само този факт бе достатъчна причина, за да доведе до този нов начин на съществуване на двете природи.

Защото, ако Пречистата спази всички неща, които бе задължена да спази, ако се разкри като човек, толкова благодарен, че не пропусна нищо от това, което дължеше, то как е възможно Бог да се държи също толкова справедливо? Ако Девата не пропусна нищо от онeзи неща, които могат да разкрият майката на Бога и Го обикна с толкова силна любов, че би било, разбира се, съвършено невероятно Бог да не сметне за Свое задължение да ѝ даде равностойна отплата, да стане неин Син. И пак да кажем, ако Бог дава на лукавите господари според желанието им, как няма да вземе за Своя майка онази, която винаги и във всичко бе съгласна с Неговото желание? Толкова бе сроден и подходящ за блажената този дар. Затова, когато Гавриил ѝ каза ясно, че ще роди Самия Бог – защото това е станало ясно с думите му, че Този, Който ще се роди, „ще царува над дома на Яков довеки и царството му няма да има край“ и Девата прие новината с радост, сякаш чуваше нещо обичайно, нещо, което не беше изобщо странно, нито несъвместимо с това, което обикновено се случва. И така, с език блажен, с чиста от безпокойства душа, с мисли, пълни с мир, тя каза: „Ето я рабинята Господня, да ми бъде според думата ти“.